Отвори прозореца и морския бриз замириса. Имаше една останала цигара, запали я. Десетия етаж си е високо. Като застанеш до парапета и се виждаш как падаш и размазваш на поляната долу. А парапетите са ниски, не стигат хълбока. Анатоли нямаше работа от вече два месеца. Работеше като разносвач в бързо хранене, както с повечето неща, той се отнасяше и  това страшно несериозно. Баща му не беше доволен и му мрънкаше да вземе да си намери някаква работа, че тея сметки не се плащат сами. Майка му почина преди година от болест.  

Трябва да измисли схемата за деня. Раздава го гангстер, с на моменти прорязваща изпърженото му съзнание добрина. Като цял е неприятен тип, но сам си го търси. Заядлив, досаден до безобразие.   Облече си една спортна тениска по тялото, подобаващо долнище на анцунг и наметна една ветровка. Анатоли беше сравнително симпатичен младеж на външен вид, среден на ръст без много подкожни мазнини, в отлична форма. Често косата му беше почти бръсната, тъмна като очите. Лицето му беше изпито, с изпъкнали скули и присвити устни. Беше много неосъзнато комплексиран. Животът го беше издялкал такъв, труден характер, непримирим дух. Наркотиците пък го направиха безчувствен, изтриха съвестта от душата му. 

Музиката продължаваше да дъни и радва съседните етажи на тухления блок и техните люде. Там хората живеят заедно и толкова далечни един от друг. Не познават чуждата болка, или пък само от злорадство и любопитство. Понякога на човек му става по леко, като знае че и на другите им е тежко. Понякога не е от злоба, а просто от чувство за справедливост. Равновесие.  

Сградата беше от тези блокове като големи блокчета шоколад. Беше един от първите построени по времето на социалистическия строй. Виждаха се крайморската градина, после морето и небето. А и високия петнайсет етажа хотел Парк, строен 80те. Все още работеше и посрещаше предимно моряци, лятото и туристи. Беше началото на април, пролетта наистина току що беше напъпила, на места цъфнала и тук там зеленееща се. Времето пролет покрай морето е хладно, духа много подло. 

Обу си кожените маратонки, отключи шумно новата черна входна врата на поовехтелия и самотен апартамент. Някога стаите бяха оживени. Той, сестра му, майка и татко, баба. Прилично щастливо средностатистическо семейство от края на миналото хилядолетие. Родителите му имаха емоционална връзка, с множество скандали и раздели. Баба му се самоуби. Сестра му се омъжи и замина, майка му почина. Животът изглежда игра когато си момче, колкото повече напредваш, играта продължава, но нивото загрубява. Нечестен е животът и в това отношение. Детството и младостта ти дават толкова погрешна и романтична представа за света, дават ти усещане за сигурност, заблудата, че всичко предстои, докато един ден огорчението не изяде и последната детска, наивна мечта. 

Трясна тежката метална врата на асансьора, дръпна дървената решетка и пое по пътя на безкрайните си авантюри като едно петнайсет годишно момче, Анатоли имаше навършени двадесет и девет. Младостта е за това, да мечтаеш на дребно и по много, а като остарееш ти остават спомени като окислени жълти стотинки. Музиката продължи да свири, докато Анатоли не се прибра.  

Мина полунощ. Блокът малко по малко заспиваше. Металната врата на асансьора разбуди десети етаж. Последва шумната ключалка и музиката спря. Тази нощ Анатоли не спа изобщо.  

На сутринта някой позвъни рано на вратата на младото семейство в съседство. Коридорът беше пълен с полицаи. Питаха за Анатоли. Новата врата на апартамента беше разбита и разкачена от пантите. Анатоли и баща му в бяха поставили преди месец. Словоохотливата възрастна съседка от апартамента в ляво разтревожено се суетеше наоколо. Разказа как го познава от малко момче и колко добро дете е бил. Припомняше си многократно как е плакала на тая същата етажна площадка, когато е молила семейството му да го изпрати да се лекува и избави от наркотичната си зависимост. От думите й си личеше, че я е грижа, че не е само прословутото женско любопитство и многознание.  

Понеделник сутрин Анатоли не се събуди. На холната маса стоеше неотворена кутия цигари. Полицията звънеше за пореден път на вратата да го търси. Имаше за какво. Той не отвори, пусна музика високо. Препарираният му мозък започна да търси план, план да се измъкне или просто да си поиграе на криеница с полицаите. Излезе на терасата, отвори прозореца, огледа съседните тераси в ляво и дясно. Усмихваше се, вероятно без да знае защо. Нямаше нищо за губене, освен половин живот, по-лошата половина. Именно това дава още по-голяма смелост и безумие на човек, когато е изгубил много, а не е спечелил нищо. Няма справедливост на тоя свят. На едни съдбата дарява много повече, това което взема от другите, ощетените. И все пак я има и надеждата за възмездие, било то след смъртта, било то в друг живот. Анатоли прекрачи парапета и полетя надолу.